Планината Странджа, освен с невероятната си природа, привлича и със запазените си старини – крепости, светилища, долмени и гробници от различни исторически епохи. Затова не е необичайно, че е определена в популярните издания като „Планина на траките”, „Свещенната планина на траките” и т.н. С поставянето на акцента над обекти от тракийската и римската, оставят малко встрани от полезрението на обществото едни изключително интересни и важни паметници. Те са не просто характерни, те са „визитна картичка” на Странджа, ярък белег за християнската вяра на странджанци в миналото – т. нар. „манастирчета”, „одърчета” или параклиси.
 

Преди 70 години Георги п.Аянов посочи, че именно параклисите придават облика на една своеобразна „Света гора” на планината, изпълнена поради това с дух на неподправен мистицизъм. Действително, и до сега край всяко село в Странджа има по няколко параклиса - край с. Заберново са 7; край с. Бръшлян параклисите и местностите с имена на светии са 9; край Звездец са 4 и т.н. Точният им брой за територията на Странджа е повече от 100. Георги п.Аянов посочва, че по многобройността на параклисите района напомня за Асеновградския край. Ще допълним, че и в Източните и Средните Родопи също има доста параклиси, като тяхното разпространение достига до Смолянско. Това не е никак чудно, понеже странджанци в по-голямата си част са рупци и силната етнографска, езикова и духовна близост с населението от Родопите е сигурна. Нещо повече – общите белези в празнуването на Св. Модест, Св. Елена, Св. Марина, Св. Щилиян от населението на Родопите и Странджа са характерни и за християнското население на юг от средните течения на Струма и Места. Това се обяснява със силното влияние на античната култура върху населението в тези области. Именно в този район, както и в Северна Гърция, параклисите са също доста разпространени.

Параклисите в Странджа са известни с местните названия „манастирче” и „одърче”. Всъщност, „одърче” се нарича плота, върху който се поставят иконите от селската църква, които се донасят на празника на параклиса. Но под името „Одерето Св. Георги” в миналото старите жители на с. Кости са наричали и гората с аязмо в околностите на селото. Днес думата „манастирче” е тъждествена на параклис. Последната е гръцка дума и означава „утешение”. „Параклис” се нарича и молебенният канон, посветен на св. Богородица, който се чете и пее от вярващите по време на духовна скръб. Именно затова голяма част от параклисите носят името на св. Богородица, особено в Западна Европа. В параклисите обикновено няма осветен олтар, затова там не се служат служби. По принцип те са долепени обикновено до големи църкви и се изграждат от частни лица. Но, както в Странджа, те могат да бъдат построени и на уединени места, край пътища или край извори. Те са предимно място за молитви и палене на свещи. Запазените в Странджа параклиси са сравнително нови, от 19 и 20 в. Изключение е параклисът „Св. Илия” край Визица, чийто план говори за по-стара строителна традиция.

В Странджа има многобройни местности, наричани „Църквища” или с имена на светии, където често има и стари градежи. Някои от тях са антични, но някои е много вероятно да са именно по-стари параклиси или църкви. Тяхното изоставяне може да се обясни с факта, че почти всички села в Странджа са сменяли своите места, като вероятно при всяко преместване са се правили нови параклиси. Някои села са се местили по няколко пъти – Заберново например първо е било в м. Юртя, после се мести в м. Тулпан и едва след това се установява на сегашното си място. Подобна е и историята на Звездец – то първоначално е било на Махмукьойското било, после се мести при чешмата „Парцал”. Съществува и друг вариант на движение на населението, при който жителите от няколко по-малки села са се обединявали в едно – както е случаят с Малко Търново, или са се вливали във вече съществуващи населени места – поради разбойнически нападения, епидемии и др. Така че не е чудно, че запазените параклиси са сравнително нови. Вероятно старите параклиси трябва да се търсят около старите селища, на места с характерна топонимия.

Местоположението на параклисите не е строго определено и засега не може да се обясни по какви критерии то се е избирало. Те са на височини или в техните подножия, в краищата на била, край извори и др. Някои от тях са върху или в непосредствена близост до антични светилища, некрополи и селища – параклисите „Св. Илия” на вр. Босна, „Св. Илия” до с. Кости, „Св. Богородица” край с. Стоилово. Има и два любопитни случая – параклисите „Св. Дух” в м. Мильов рът край с. Заберново и „Св. Св. Константин и Елена” край с. Визица, които са изградени в развалините на тракийски долмени. Често явление е насън да се явяват определени светци на отделни хора, като им поръчват да им построят параклис на определено място. Това е характерно и за строежа на параклиси дори в ново време. Интересно е, че старият параклис „Св. Троица” при с. Граматиково също е открит след съновидение. През 1874 г. Иван п.Киряков сънувал мъж, облечен като владика, който му казал, че му е омръзнало да стои на тъмно, иска вече да излезе на „видело”, като му обяснил къде се намира. Този сън се повторил и на следващата нощ. Тогава селяните започнали да копаят на указаното място и разкрили стар манастир с аязмо. Те го разчистили и поправили, като го нарекли „Св. Троица”. Много често за градежа на параклисите, а и на селските църкви, са били ползвани антични материали – надписи, ари, надгробни плочи. В параклиса „Св. Георги” край Заберново като икона е зазидана оброчна плочка на Тракийския конник, почитан тук като християнския светец, а в строежа на църквата „Св. Богородица” в Малко Търново са използвани една ара с надпис, три мраморни плочи с надписи, една оброчна плочка на Тракийския конник и един фронтон.

Естествено, най-важни са въпросите кой и защо е строил параклисите. През 1985 г. експедиция на покойния проф. Йордан Андреев посещава няколко странджански села, сред които и с. Бръшлян. Тук се срещат с Ангел Койчев Тодоров, който им разказва, че в селото всеки род се грижи за отделен параклис. Според друг жител – Димо Вълчев Ляпчев, Бръшлян се е образувал от обединяването на няколко семейства, живеещи в местностите Гогово, Св. Илия, Селището, Гудово. Може да се допусне, че при обединението си всяко семейство е продължило да тачи своя светец-покровител и това е причината всеки род да има и да се грижи за отделен параклис. Вероятно параклиси са изграждани и след даден обет. Например в Асеновградско има няколко параклиса, изградени от войници от сръбско-българската и Първата световна война. Преди заминаването си на фронта те са обещали да издигнат параклис, ако се завърнат живи и в крайна сметка оцелелите изпълняват този обет.

Дядо Димо Ляпчев от с. Бръшлян съобщава на проф. Андреев и едно твърде любопитно и важно сведение. Според него преди обединението на селото край чешмата „Баба Денка” живеели диви хора, които ходели голи. Ако това е вярно, има вероятност информацията да е свързана с адамитите. Тази средновековна ерес, популярна първо в Западна и Централна Европа, достига до България в средата на 14 в. Адамитите ходят голи, защото се стремят да се доближат до първия човек Адам, който е създаден от Бог безгрешен и... гол. Всъщност тази възможна връзка заслужава по-сериозно внимание с оглед на това, че почти всички средновековни религиозни учения проповядват живот сред природата, пустинничество, отдалечаване от хората; а какво по-добро място за това от Странджа. Създателят на исихазма – Св. Григорий Синаит, също идва в тези краища именно заради това, че е „пустиня”, в смисъл, че няма хора – това е най-важно за него. Тоест, възможно е в народната памет да са останали сведения от онези времена, в които очевидно в Странджа е имало доста отшелници и техни ученици, изповядващи различни християнски учения и ереси.

За параклисите днес се грижат отделни жители на селата, като общините в някои случаи също помагат за поддръжката на някои от тях. Длъжни сме да отбележим, че ПП „Странджа” е включил в своите туристически маршрути голяма част от параклисите и също полага грижи за доста голям брой от тези интересни паметници. Не може да се подмине обаче един изключително срамен случай. Става въпрос за параклиса „Св. Богородица” при вливането на р. Младежка в р. Велека. Той е известен и като „Велечката Света Богородица”. Тук е имало село, жителите на които се преселили една част в Заберново, друга в Стоилово. Параклисът е с размери около 4 х 4 м., с апсида, градежът е от ломени камъни и кал. Входът е от запад, сега има направен вход и от юг. Вероятно е издигнат през ХІХ в. Допреди 2-3 години в този малък храм са се отглеждали... прасета. От тях е останал пласт от свински тор с дебелина повече от половин метър. Двете икони на св. Богородица в нишата на източната страна са изцапани с екстременти, свещникът е полузаровен в торта. Мисля че коментар на това състояние на параклиса е излишен. Ако някой реши да го изчисти и обнови отново, моля да ми се обади. Искам да помогна с труда си за това дело.

За историята и възникването на параклисите, както и за обредите, изпълнявани край тях, има доста данни от местния фолклор. Те са много интересни и тяхното представяне от страна на колегите-етнолози ще допълни познанията на обществото за тези значими паметници от Странджа.

Очаквайте в следващия брой на „Десант“ повече подробности за странджанските параклиси около село Кости

В-к Десант
http://www.desant.net/show-news/20754/