Приятелките често дават лоши съвети. Бургас.

09.12.2005 12:19 Новината е видяна 3450 пъти

Приятелките често дават лоши съвети
Според законите на Мърфи, ако при падането на един предмет се опитваме да го спасим, ще нанесем повече повреди, отколкото ако просто го оставим да падне. Това е вярно и при много житейски ситуации. По-лесно е да хванеш партньора си в изневяра, отколкото да избереш как да постъпиш след това.
Реакциите при жените минават през цялата скала - от яростни изблици през нефтените кладенци на страстта, обидата и огорчението, неудържим и безутешен плач, до дисквалификация на неверника и наказването му с мълчание. В подобни ситуации жените често споделят с приятелки. Търсят съвет от тях.
Но при тези разговори всяка дружка натрапва собствения си опит и житейски обобщения. Те не винаги вършат работа.
Когато слушате подобни съвети, не забравяйте, че те се базират на преживявания на други хора и в друга среда. Така че нещата може да са сходни, но не същите като вашите. Всяка от приятелките защитава някаква своя отминала история. Една ще каже: "Зарежи го!", друга: "Върни му го!", а трета мъдро ще обобщи: "Всички мъже са такива. Примири се!" В такива моменти най-трудно е да простиш. Да простиш на другия. Да простиш на себе си. Много наблягам на второто. Струва ми се, че голяма част от страданията ни са провокирани от неумението да си прощаваме сами на себе си. Повечето избираме да пием до дъно от чашата с вината си.
Но далеч по-добре е да сложим вината под карантина, за да се освободим и да правим нови избори. Няма вина, има само нов избор. След вината разкаянието е другата отрова, която ни убива.
Няма човек, който да не е вършил подлости, да не е лъгал и предавал. Няма човек, който да не го е разяждала ръждата на омразата. Няма живо същество, което да не е завиждало. Няма човек, който да не е наранявал този, когото обича. Няма човек, който да не е повтарял грешките си и да не сътворявал нови. Няма човек, който да не е обявявал война, когато кротко е трябвало да зарови томахавката и да изпуши лулата на мира. Няма човек, който да не е се е самотероризирал и измъчвал. Докато сме на земята, всички се лутаме между доброто и злото. Но във всеки един момент държим в ръцете си наказанието и прошката. Нужно е да умеем да си служим с двете еднакво добре.
Прошката е чудо. Прощавайки, ние отхвърляме омразата към другия. Нищо не обърква повече живота, нищо не провокира толкова болестта, колкото омразата, угризенията и взаимните обвинения. И нищо не краде толкова много от и без това обидно краткото ни време на земята. Прошката ни освобождава от непрестанното самонаказване, което ни налага решението да мразим. Решението да простим ни прави свободни. Ние прощаваме, не за да остане другия ненаказан. Ние прощаваме, за да освободим себе си от яда и омразата.
Отказът от прошка се дължи на страха. Тъй като се страхуваме какво могат или не могат да ни направят другите, избираме гнева, нападението, отбраната като начин да се чувстваме сигурни. Процесът на прощаването изисква да се откажем от убедеността си, че винаги ние сме правите. А това наистина е трудно.
Като отказваме да простим, ние се вкопчваме в миналото, а в такъв случай е невъзможно да бъдем в настоящето.
Прошката минава през четири етапа. Първо е откъсването, т.е. да оставим човека и събитието за известно време на мира, да си вземем почивка от нещата. После е търпението, въздържането от наказание. Следва забравянето, а след това идва времето да простим. Тогава вече изпитваме тъга вместо гняв, съжаляваме човека, а не му се сърдим. Не очакваме нищо. И не искаме нищо. И това е свободата. Но тя не се подарява. За нея се воюва, защото е мит, че времето само ще излекува всичките ни рани.

Ключови думи:

Вашите коментари

добави коментар