В новините
 
21.01.2008 05:52   Новината е видяна 173357 пъти
СВ. ЕВТИМ, ПЕТЛЬОВДЕН 20 януари. Св. патриарх Евтимий Търновски

СВ. ЕВТИМ, ПЕТЛЬОВДЕН(20 януари)   Този ден е посветен на паметта на Преподобни Евтимий Велики, роден в град Милетин и живял през V век, както и на паметта на българския патриарх св. Евтимий Търновски (ок.1327 - 1402). По народному празникът е известен като Ихтим, Ихтима, Петльовден, Петеларовден или Петларовден. Последните три названия са свързани с основната обредна практика - жертвоприношение на петел. Петел се коли във всяка къща с мъжка челяд. Обикновено жертвеният акт се извършва на къщния праг, който според традиционните народни схващания разграничава усвоеното пространство на дома от дивата природа. Петелът се коли от петнадесет-шестнадесетгодишно момче, което трябва да отговаря  на изискването за "полова чистота", т. е. момчето не трябва да е имало сексуална връзка. В ситуацията на обреда юношата се нарича "петелар". След като заколи птицата, той прави кръстен знак с нейната кръв по челата на всички момченца в къщата, за да бъдат здрави през цялата година. С кръвта на петела се рисуват кръстове и по външните страни на вратите и портите. Понякога това става направо с отрязаната глава на петела, която след това се забучва на портата, обърната в източна посока. Краката на птицата се хвърлят на покрива на къщата, а перата й се запазват. С тях бабите кадят болни или урочасани деца. С част от петьовите пера се украсяват специално приготвените за празника знамена, които се наричат "колуни". Всяко домакинство приготвя гозба от заклания петел, който трябва да бъде сварен цял. Майките месят пресни пити и кравайчета, пържат тиганици и правят баница или зелник. Част от обредния петел и кравайчетата се раздават на роднини и съседи за здравето на момчетата. В онези домове, където има женска челяд, стопаните колят  

Този ден е посветен на паметта на Преподобни Евтимий Велики, роден в град Милетин и живял през V век, както и на паметта на българския патриарх св. Евтимий Търновски (ок.1327 - 1402). По народному празникът е известен като Ихтим, Ихтима, Петльовден, Петеларовден или Петларовден. Последните три названия са свързани с основната обредна практика - жертвоприношение на петел. Петел се коли във всяка къща с мъжка челяд. Обикновено жертвеният акт се извършва на къщния праг, който според традиционните народни схващания разграничава усвоеното пространство на дома от дивата природа. Петелът се коли от петнадесет-шестнадесетгодишно момче, което трябва да отговаря  на изискването за "полова чистота", т. е. момчето не трябва да е имало сексуална връзка. В ситуацията на обреда юношата се нарича "петелар". След като заколи птицата, той прави кръстен знак с нейната кръв по челата на всички момченца в къщата, за да бъдат здрави през цялата година. С кръвта на петела се рисуват кръстове и по външните страни на вратите и портите. Понякога това става направо с отрязаната глава на петела, която след това се забучва на портата, обърната в източна посока. Краката на птицата се хвърлят на покрива на къщата, а перата й се запазват. С тях бабите кадят болни или урочасани деца. С част от петьовите пера се украсяват специално приготвените за празника знамена, които се наричат "колуни". Всяко домакинство приготвя гозба от заклания петел, който трябва да бъде сварен цял. Майките месят пресни пити и кравайчета, пържат тиганици и правят баница или зелник. Част от обредния петел и кравайчетата се раздават на роднини и съседи за здравето на момчетата. В онези домове, където има женска челяд, стопаните колятобикновено ярки за здравето на момиченцата. В Странджанския край, където народният култ към св. Евтим е особено развит, всяка жена коли за здравето на своите деца черен петел. Според местните вярвания св. Евтим е господар на детските болести и той предпазва от "детешката" и "вънкашната болест" (детски паралич и епилепсия). За обед цялото домочадие се събира около тържествената трапеза.

"Съществуването и преуспяването на моя народ и на вярата на моите предци е и моята лична съдба" (Св. Евтимий Търновски).

Свети Евтимий е роден около 1327 г. в Търново – столица на тогавашна България. Израснал в благовъзпитана семейна среда, надарен щедро от Бога с богати заложби, още твърде млад Евтимий се издигнал високо със своите знания, мъдрост и чист духовен живот.

Добил за времето си добро светско образование, но духовните му търсения го отвели до Килифарския манастир, където около 1350 г. станал монах под духовното ръководство на преподобния Теодосий Търновски. По-късно, в продължение на седем години пребивавал в Цариград и в Атонската Света гора.

Завръщайки се в родината, св. Евтимий се усамотил в пещера недалеч от Търново и построил там църквата "Св. Троица". Скоро при него се заселили ревностни ученици и се образувал цял манастир, превърнал се след време в огнище на просвета и чист духовен живот. Тук св. Евтимий написал жития и похвални слова, поправил богослужебните книги съобразно с гръцките първоизточници, превел други текстове. Създал с времето школа за подготовка на богослови, литургисти, преписвачи на богослужебните и свещените книги, познавачи на гръцки, църковнославянски и на родния говорим език. Житиеписецът Григорий Цамблак сравнява делото на св. Евтимий със стореното от законодателя Мойсей и от египетския цар книголюбец Птолемей.

Славата на св. Евтимий като голям молитвеник, строг аскет, просветен и вдъхновен проповедник го довела до патриаршеския престол през 1375 година. Той станал патриарх по всенародно желание в една от най-бурните и страшни епохи в историята ни. Проявил се като истински пастир. Служил на Бога и народа без отдих и почивка. Когато в столицата нахлули турците и започнали да безчинстват, Евтимий смело се изправил срещу техния предводител и го накарал да спре ужасната сеч. Сред писъците, бодър и силен с пророческата си осанка, той издигнал глас: "Не бой се, народе-мъченик, вярвай в Божията правда и милост! След Голгота иде Възкресение!" Със заповед на султана патриархът бил изпратен на заточение някъде в Родопите.

Къде точно е бил заточен великият патриарх на осиротяла България не се знае. Предполага се, че е издъхнал през 1401 – 1402 година.

Паметта на патриарх Евтимий се чества на 20 януари.

---

Житие на св. Евтимий, патриарх Търновски

Най-сияйната личност всред светите предстоятели на Българската православна църква – архиепископи и патриарси – е несъмнено св. патриарх Евтимий Търновски.

Той се родил около 1327 година в столицата Търново и произлизал от знатния болярски род Цамблаковци. Дълбоко религиозен и с вродено влечение към богосъзерцателен живот, той се присъединил към монашеското братство на преподобния Теодосий Търновски. В Кефаларския (сега Килифаревски) манастир около 1350 година Евтимий толкова напреднал в духовния аскетически подвиг, че св. Теодосий го определил за иконом на манастира си и за свой пръв помощник, а самият той се уединил в гората на безмълвие (исихия). Там всеки ден привечер Евтимий бил длъжен да ходи с доклад, като давал знак за своето приближаване с чукане в клепало. Една вечер обаче на неговия клепален звън Теодосий не отговорил. Изплашен, Евтимий се втурнал да види какво се е случило с неговия старец. Той го видял да стои като огнен стълб в своята богосъзерцателна молитва. Това видение било от голямо значение за личната духовна опитност на Евтимий.

Когато през 1363 г. св. Теодосий заминавал за Цариград, той взел със себе си четирима от своите ученици, между които на първо място Евтимий. Изтощен от някаква дълговременна тежка болест, Теодосий умрял много скоро след пристигането в патриаршеския манастир "Св. мъченик Мамант". Тогава Евтимий минал в знаменития цариградски манастир "Студион", където бил на голяма почит от страна на благочестивия народ. Това е важно свидетелство за неговата висока духовност още на оная му възраст.

Но прогонен от опасната за аскета – разслабваща и възгордяваща – народна почит, той заминал за Атон, и то в лаврата на св. Атанасий Атонски, несъмнено поради духовната си близост с учителя на неговия учител, св. Григорий Синаит, който се подвизавал в същата обител, преди да основе своя манастир в Парория (планинска област на границата между България и Византия). Наклеветен, че крие в килията си някакво голямо съкровище на българските царе и обследван лично от сребролюбивия византийски император Иоан V Палеолог, Евтимий макар и невинен бил заточен на остров Лимнос.

Освободен от заточението, отегчен от злите сплетни и обхванат от родолюбиво чувство, той се прибрал в българския Зографски манастир, откъдето най-после, след седемгодишно странстване, през Цариград и Несебър се завърнал в родината си в 1371 година. Но неговата пустиннолюбива душа не пожелала да остане в шумната столица, затова той си избрал една пещера за жилище на десетина километра от града по течението на река Янтра и построил църква "Св. Троица". Скоро се събрали около него ревностни ученици и се образувал цял манастир.

Запасен с превъзходни знания от школата на Теодосий Търновски и обогатен с опит през време на своето неколкогодишно пребиваване във Византия, той тук се заел с отговорната и голяма задача – поправка на богослужебните книги съобразно с гръцките първоизвори, опресняване на българския книжовен език с новите форми на съвременния говор и подобряване на българския правопис върху основата на старинния Кирило-Методиев език.

Току що привършил тая огромна работа, той бил изненадан от избора му за Търновски патриарх през 1375 г., след смъртта на патриарх Йоаникий.

 

 

 

Патриарх Евтимий светителствувал през най-тежкото време за българския народ. Турците стъпка по стъпка превземали Балканския полуостров и земите на българската държава. Няколко пъти дръзко нападнали дори самата българска столица. Изисквала се твърде голяма смелост, за да застане човек на тоя висок пост тъкмо в такова бурно време. Вече дръзновението на Евтимий да приеме избора без възражение свидетелства за величието на неговия дух и за висотата на неговата доблест. Той живеел с аскетичната мисъл на великия апостол Павел: "Живеем ли, или умираме – Господни сме" (Рим. 14:8). Той също така помнел и пророческото предсказание на своя старец, св. Теодосий Търновски, за което разказва неговият житиеписец Григорий Цамблак, че през време на неговото патриаршество България ще падне под агарянско иго и че самият той ще се сподоби с апостолски окови и гонение. Но тия мрачни изгледи за бъдещето не подкосявали неговата архипастирска ревност, а давали само прозорлива дълбочина на погледа му да вижда ползата от своята дейност в историческа далечина.

Св. патриарх Евтимий пазел ревниво православното наследство от еретически посегателства; вземал решителни мерки против упадъчните нрави в обществения живот; държал високо за здравината на семейството, от което твърде много зависи издръжливостта на държавата; полагал бащински грижи за бедни, страдащи и онеправдани. В богослужението и молитвата продължавал да бъде същият любител на богосъцерцанието и богообщението, какъвто си бил преди да влезе в тоя обширен простор на обществена дейност, когато се намирал още в пустинното си безмълвие, в тихата манастирска килия или в доброволния аскетически затвор. Той раздавал богатствата на душата си, събрани през време на досегашната си подвижническа подготовка. Поставен сега за светилник на народа, той светел всред дома на цялата българска църковно-национална общественост.

Без да бъде дипломат по призвание и служение, патриарх Евтимий вършил най-добрата дипломатическа услуга на своето Отечество. Всички чужденци, които идвали в българската столица с търговски или политически задачи, се стремели да влязат в общение с неговата очарователна личност. И когато това им се удавало, те се смятали много щастливи и покрай него изнасяли и от България най-благоприятни впечатления. Той така се прочул по целия православен свят, че мнозина се обръщали към него писмено при недоумения, и били щастливи да получат неговите високо авторитетни отговори: и Киево-Московският митрополит Киприян (още като подвижник на Атон), и Влашкият митрополит Антим, и Тисменският игумен Никодим, и навярно много други, чиито имена не са известни на нашето време.

Патриарх Евтимий развил обширна книжовна дейност. Той е известен с преводите си на Василиевата, Златоустовата и Преждеосвещената литургия, на литургиите на апостол Яков и на апостол Петър, с богослужебното си творение в чест на св. Теофан, с житията на св. Йоан Рилски, Иларион Мъгленски, Параскева-Петка Епиватска-Търновска, Филотея Поливотска-Търновска, с похвалните слова за св. мъченица Неделя, св. Константин и Елена, Йоан Поливотски и Михаил Воин. Няма съмнение, че неговите съчинения са много повече, обаче някои са навярно унищожени завинаги, а други са все още неоткрити.

 

 

Най-незабравима и покъртителна ще си остане неговата последна проява на добър пастир, който не бяга, когато види врага и не оставя своето стадо на вълчия произвол, а полага душата си за своите духовни овци (Йоан 10:11). Царят напуснал столицата, а патриархът – не! Затова с пълно право така хубаво се изразява за него народният поет Вазов: "Евтимий, на Търново в дните ужасни последний бранител и последний цар!".

На 17 юли 1393 г. пада Търново под напора на завоевателните османски орди и при предателската услуга на един другородец! Патриарх Евтимий имал гражданската доблест и пастирската смелост веднага да се яви пред гордия завоевател, за да моли пощада за мирното население. Неговата осанка и светла личност внушили почит дори в поробителя и патриархът получил обещание, че ще се изпълни молбата му. Но завоевателят се стремял с всички средства да затвърди властта си, без да се подчинява на общоприети нравствени закони, нито на чуждите трогателни молби, нито дори на собствените си честни обещания.

Наскоро последвало избиването на 110 столични първенци, събрани с измама от врага в една от градските църкви. Тогава патриархът, като истински бранител, смело изобличил лукавия управник, който не щади своите нови поданици и не уважава своята собствена дума. Заради тази му смелост завоевателят го осъдил на смърт чрез посичане при Лобната скала в Търново. Обаче става чудо, толкова необходимо като психологическа поддръжка както за патриарха, комуто предстои още да страда в продължение на останалия си живот, така и за нещастния народ, който в многовековното си робство не трябва да губи упованието си в божествения промисъл: в момента на убийственото замахване, ръцете на палача са вцепенили и мечът паднал на земята.

В 1394 г. патриарх Евтимий бил изпратен на заточение на юг, вероятно в Бачковския манастир. Раздялата на архипастира с паството е описана трогателно от автора на житието му, Киевския митрополит Григорий Цамблак: "Той излизаше заедно с народа като втори Йеремия, при което самите камъни на града плачеха със сълзи!" Всеки желаел силно да се доближи до великия заточеник: едни целували ръцете му, други нозете му, трети полите му; някои късали тревата на стъпките му за благословение и спомен, а други отдалеч измолвали неговия прощален благослов. Някой плачевно се провикнал: "На кого ни оставяш, добрий пастирю?" А той – и сам просълзен – отговорил: "На светата Троица ви оставям – и сега и навеки!"

За мястото на заточението и на смъртта му житиеписецът Григорий Цамблак казва само това, че бил изпратен някъде в Македония. Но Македония някога се наричал целият простор от Одрин до Охрид. Къде точно бил заточен и умрял този велик патриарх на осиротяла България? Въпросът все още остава неразрешен. [Виж също статиите на Георги Тодоров по-долу.]

Патриарх Евтимий умрял около 1401/1402 година.

Името на св. патриарх Евтимий Търновски ще продължава да сияе през всички векове на нашата родна история и ще буди благоговейна почит, дълбоко преклонение и благодарно признание.

© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).

Житие на св. Евтимий, патриарх Търновски

Писано от Киевския митрополит Григорий Цамблак, родом от Търново и роднина на Св. Евтимий, а ние го предаваме с някои съкращения (бел. преводача).

Наистина е достоен за всякакви похвали свети Евтимий, Патриарх Търновски, посветеният в тайнствата, до които човешкият ум не стига, участникът в апостолската слава, свещеннкът на великата жертва и учителят на истината, в която желаят да проникнат ангелите (1Петр. 1:12) и която той чисто запази и непорочно преподаде, а на края принесе самия себе си свещена и угодна жертва на Господа чрез много страдания. И не че ще стане по-добър от нашите похвали този, който сега се въдворява с апостолите и увеличава тяхното число, а да настроим слушателите към ревност и с малките наши спомени да им дадем да го познаят, както се познава орелът от перото и лъвът от ноктите.

Свети Евтимий се роди в столицата Търново от благочестиви и благородни родители, които бяха почитани боляри на българския цар. Обаче остави и пренебрегна всичко красиво в този свят в ранната си младост, последва Господа, като възлюби бедността, и стана монах заради обещаните небесни блага. Духовен отец и наставник му стана чудният Теодосий, който устрои манастир в Кефаларската горска пустиня близо до град Търново и събра братство. Към своя духорен отец той съблюдаваше несмутимо послушание, а коварствата и козните на лукавия изпита на своето тяло, както някой ковач калява желязото с огън и вода. Цяла нощ стоеше на молитва като каменен стълб и не седем пъти на ден хвалеше Господа, както казва псаломът (Пс. 118:12), а самото му дишане беше пение на Господа, отпращано из глъбината на душата му. Никога не легна на ребрата си даже на гола земя, а само със седене на стол даваше малка почивка на тялото си. Корема, който много иска, той укроти философски както никой друг. А кой от светолюбивите така е обикнал градските тържища и крясъци, както той спокойната пустиня?

Затова неговият разсъдителен отец, преподобният Теодосий, като виждаше неговото преуспяване в подвига и философията, го постави за свой помощник, като му предаде всичките материални и духовни грижи за братята като на изкусен водач, а самият той се отлъчи на неголямо разстояние в дълбоката горска пустиня за пълно безмълвие. Както свети Теодосий наследи правилния начин на духовен живот от своя учител, Григорий Синаит, който се подвизаваше в планината Парория(Преведено на българско "пригранична" - на границата междъ България и Византия, бел.прев.), така пък преподобният Евтимий стана приемник на Теодосий в живота и съзерцанието. Веднъж той отиде при своя отец в уговорената вечер и отдалеч даде знак за своето пристигане, но не чу да го повика. И много пъти удари клепалото, но не получи отговор. Тогава бързо дойде при килията на стареца, надникна през прозорчето и видя Теодосий целия от главата до нозете като огнен да стои прав с вдигнати нагоре преподобни ръце и без никакво движение в стоенето. Обхванат от страх и ужас, веднага се върна и с клепало събра братята на утринно правило. Като дойде следващата нощ, намери великия си отец да седи пред вратата на килията и да ридае. Той падна при нозете му и също с ридание го питаше за причината на сълзитему. Преподобният Теодосий отговори, че агаряните ще превземат в робство нашата страна и тази превъжделена горска пустиня ще изпадне в пълно запустение. И рече му: "А ти, чедо, бъди мъжествен и да крепне сърцето ти, защото ще се сподобиш с вериги и апостолско гонение!" И всичко това устрои Бог по Своята мъдрост, та блаженият да прояви своята святост не само с добродетелите си, но и с пророческия си дар; а свещеният Евтимий предузна волята Господня да не бяга от призванието си, което отпосле щеше го изпрати като втори Моисей за предстоятел на неговия народ.

Мина едно малко време и предсказанието започна да се сбъдва. Варварите пленяваха всичко наоколо. Тогава преподобният Теодосий, заедно с Евтимий, остави своята възлюбена пустиня и дойде във великия Цариград, където скоро отиде при Господа. След като синът предаде на гроба своя отец с много сълзи, пребиваваше там. Но неговата добродетел го правеше навсякъде известен и го показваше на всички като с пръст. И чудно беше онова, което правеше Божият промисъл: народът пренебрегваше именитите творци на добродетел в своя град и търсеха тоя беден пришълец, за да получат от него духовна храна и гладните души да се изпълнят с небесни блага. За неговите трудове и подвизи там свидетелстват монаснте на Студийската обител.

За да избегне човешката прослава той се отстрани на Атонската Света Гора в Лаврата на преподобни Атанасий и се затвори в кулата, наречена Селина. И нищо не правеше за показ, а напротив ­ таеше се, но приличаше на човек, който се опитва да затвори под стъкло горяща лампада и да скрие лъчите є. Тъй просия сред такъв сонм от богоносни мъже, щото само с плътта си изглеждаше по-малък от ангелите. Но врагът на човешкото спасение, дяволът, се разяри и намисли да го подложи на следното изкушение. Византийският император Иоан V Палеолог беше повече златолюбив, отколкото христолюбив. Донесъл му някой, който само по дрехата си изглеждал монах, а всъщност бил оръдие на дявола, че Евтимий крие голямо количество царско имане и съкровища в кулата, поради което се затворил там уж за безмълвие, а всъщност да не узнаят другите скритото. Царят повярва на клеветата и не с писмо, нито чрез пратеник, а сам се залови да разследва тая работа. Стигна до пристанището на Лаврата и представи себе си на преподобния без унижение. Но като го изследва със заплахи, изобличи само своя сребролюбив недъг и обяви на всички скритото Евтимиево нелюбостяжание, който нямаше нищо,подобно на птица небесна, която не се грижи за утрешния ден. Макар царят да се посрами изобличен, обаче заточи Божия човек на остров Лимнос, който отстои на шестдесет поприща от Лаврата. Но след някое време яви му се някакво божествено видение, което гневно го заплашваше, ако не върне скоро достойната свобода на преподобния. И така принуден от страх повече, отколкото от произволение, смири своята царска гордост, като му се кланяше, молеше и просеше прошка. И стана наистина така, както ако някой иска да угаси горяща жарава и я покрива с много слама ­ огънят сеусилва и вдига голям пламък нагоре: блаженият Евтимий, след като беше известен първом само на немнозина с добродетелта си, чрез това царско разследване възсия за мнозина или даже за всички.

После остави Атонската Света Гора и дойде пак в Цариград. Но като си даде сметка, че доста време прекара в чужбина ­ макар мнозина даже и велможи да го задържаха там и да го молеха да остане с тях ­ върна се в отечеството си като някой търговец, носещ различно богатство на премъдрост и разум от далечни страни. Защото отечеството му трябваше да го има за свое украшение и по време на голямата нужда ­ закрепител с богатите дарования на Духа и да го придобие за свой духовен питател, след като го е отхранило с мляко. Избра си за жилище една пещера на десет поприща от град Търново и неговия шум и създаде там църква на името на живоначалната Троица, Чийто поборник се явяваше всякога. Скоро се събра достатъчна група почтени ученици, достойни за такъв отец, търсещи лицето на Бога Яковов. Понеже не искаше да замени своята духовна философия за нищожеството на този свят и на дело изпълняваше казаното от апостола "за моите нужди и за нуждите на ония, които бяха с мене, ми послужиха тия мои ръце.", той превеждаше божествените книги от гръцки език на български. Българските книги бяха с много години по-стари, от самото начало на българското народно кръщение, но отпосле се повредиха, или защото книжниците не владееха достатъчно добре гръцкия език, или поради грубостта на своя език са допуснали в тях много повреди и противоречия с на истинските догмати, от което произлязоха много ереси. Заради това този нов законодател изостави всичко древно и слизайки от висотите на духовната планина, носеше в ръцете си наистина небесно съкрсвище и го предаде на Църквата ­ всичко ново, всичко скъпоценно, съгласно с Евангелието, непоклатно с крепкостта на догматите, като жива вода за благочестивите души, като двустранно остър сърп за плевелите на еретиците, викайки заедно с Павел: "Древното премина, ето всичко стана ново!"

В този момент се престави в Господа пастирят на словесното стадо, Търновският патриарх Теодосий. Тогава всички ­ епископи и народ ­ имаха една уста да молят свети Евтимий да приеме патриаршеския престол. Светият Дух събра епископите, а те избраха него и той седна против волята си на първосветителския престол, върху който надмина и Моисей: този последният изведе народа си от Египет в Обетованата земя, а този ­ от земята към небето! Започна веднага да учи народа и със словото си поеше душите им като с дъжд. А те с усърдие принасяха духовен плод, толко повече че освен със слово, го поучаваше и с примера си учителят, който беседваше за добродетелите и на дело показваше себе си за пръв образец. Кой беше толкова смирен, кой така кротък и размесил кротостта си с премъдрост, за да няма нужда от никакви оръжия на яростта за изправление на паството? Гледайки кротко, движейки тихо устните си, той като с кавала на Духа огласяше стадото си и го правеше да се събира в едно, а хромите носеше на рамо и не им даваше да изостават. И това е истинско изкуство на пастиря, щото и дивите овци укротяваше и ги правешеда се присъединят към стадото. А зверовете се бояха от бдението на будния пастир, трепераха от гласа му като от гръм и бягаха далече от стадото. Някой си Пирон, поборник на Несториевата, Акиндио-Варлаамовата и иконоборната ереси, дойде от Цариград в Търново, вълк облечен в овча кожа. Намери някой си лъжемонах Теодосий, по прякор Фудуля, във всичко подобен на него, и започна да сее зли семена, да разлага църковното тяло и да развращава множество народ, та даже велможите при царя и началниците на властите. Тогава този небесен човек издигна глас подобно на свещеническите тръби, от които паднаха някога Иерихонските стени: през деня събираше народа, наставляваше го и го утвърждаваше в православието, а през нощите се молеше и със сълзи просеше от Бога свише помощ. И така прогони вълците далеч от църковните предели.

А кой беше и така милостив като него, който се обливаше със сълзи само като видеше бедните и целия град обърна в странноприемница, като казваше: "Откъде знаем, чеда мои, дали заедно с тези бедни няма да се сподобим да приемем и Самия Христос?" Но и лекар беше, който премъдро лекуваше духовната треска и от основа изкусно изрязваше греховните борби... Има едно място при град Търново, отделено само чрез реката, обилно напоявано от текущи води и пълно със зеленина, дървета, цветя и всякакви плодове. На това място имаше храм "Пресвета Богородица", където всяка година се събираше множество народ от целия град заедно с жените и децата, и празникът по устав продължаваше осем дни. Но понеже събирайки се по повод празника, вършеха всякакви нечистотии и си навличаха Божието негодувание, като се ползваха от пустинното местоположение за своите блудни стремежи, затова.премъдрият пастир отсече корена и изсъхна плодът на греха: отмени празника, забрани да се събират повече на такова тържество и по този начин престана погибелта на много души.

Веднъж имаше голямо бездъждие, така щото нито от роса, нито от влага се намираше следа на земята, която, напукана от сушата, заплашваше с глад. Нивите бяха подобни на градските пътища и никой нямаше надежда да почисти гумното си или да наточи сърпа си. Тогава дойдоха жителите на града при своя отец и плачеха. Най-напред той ги поучи да се уповават на Господа, Който с волята Си превърнал морето в суша и твърдия камък във воден извор, а после заповяда сутринта да го последват заедно с жените и децата си. Самият той цялата нощ употреби за молитва и когато изгря слънцето, излезе на полето заедно с олтарните служители. Доста място обходи и се умори, но със собствени очи видя страшната опасност. Когато дяконът рече: "Да преклоним главите си пред Господа", той веднага преклони колене, вдигна свещените си ръце и се помоли. Народът не чуваше гласа му, понеже не се молеше с уста, а със сърце. Обаче силата на неговите прошения влезе в уште на Господа Саваота. И веднага привлече милостта и дъждовните белези се показаха на небето: вятър завя от северните склонове, докара облаци като пълни мехове, и когато светецът влизаше в града, изля се тих и растителен дъжд, който не престанада напоява земята, докато произведе голямо изобилие плодове.

Оттук благочестието получаваше голяма сила, защото навсякъде се говореше за станалото и растеше любовта към пастиря. Народът го канеше в своите домове, движен от желанието да се насити на неговите думи и, на неговото лице. А той скланяше на молбите им и отиваше, но заедно с влизането си насаждаше в душите им всякакви добродетели, като правеше плътските духовни, а земните небесни. И не само българите, които си бяха негови по апостолски жребий, но неговата добродетел привличаше отдалеч и всички северни народи до океана и западни до Илирика. И ако само го видеха, считаха го за голяма придобивка, ако ли пък се удостояваха да чуят словото му, то това го смятаха за явно спасение. Като узна това усърдие, Христовият светител ги канеше при себе си и ги поеше до насита с пивото на благочестието, по който начин той ставаше на тях, а те на своите отечества учители на благочестието. Но и с боговдъхновените си писма миозина посети, като например Киевския митрополит Киприян, Угро-Влахийския мигрополит Антим. Тисменския (в Молдавия) иеромонах Никодим и други, като решаваше някои техни недоумения и им даваше своите съвети. И много светци прослави с похвални слова: преподобния наш отец Иван Рилски Чудотворец, свети Иларион Мъгленски, свети Иоан Поливотски, равноапостолните царе Константин и Елена, преподобната майка Петка, преподобната Филотея, света великомъченица Неделя, свети мъченик Михаил Воин от Потука. Състави служба на света царица Теофина, преведе на български литургията на апостол Яков, брат Господен, изясни красивия чин на божествените служби и прочее. Кой език, близък на българския говор, не прие неговите писания, неговите поучения, неговите трудове и пот, чрез които извличаше спасяемите из глъбината на невежеството? Но понеже апостолски проповядваше и приведе съвършени люде при Бога, трябваше да понесе и апостолски гонения и скърби и ежедневни смърти, та като им бъде подобен във всичко, да бъде и увенчан с тяхната крайна слава. Най-вече Бог и го уподоби на великия и от майчина утроба осветен пророк Иеремия чрез вкусване на тежки беди и чрез плача за всенародните изпитания.

Варварският турски цар се превъзнесе от победите и завоеванието на много народи, та този ненавистник на доброто пожела да разори и царския град Търново, защото беше чул, че е голям и има крепостна стена, а и положението на самото място е толкова трудно за превземане, щото и без стените му стига естествената укрепеност, ­ а освен това и красота и много богатство, и голямо множество народ, и голяма църковна и царска слава. Прочее, като събра всичката си източна и западна войска и надмина не само цар Дарий Персийски, но и цар Александър Македонски, нападна града и го обсади наоколо. И яростно заплашваше с огън да гори благочестивите, на късове да ги сече и на други насилствени смъртни наказания да ги предава, ако продължават да не му се подчиняват. После не поради неговата сила, а понеже Божиите съдби допуснаха, градът падна в ръцете на нечестивците на 17 юли 1393 година. И веднага блаженият Евтимий бе изгонен от църквата, и я завзеха вършителите на срама: кивотът на завета падна в ръцете на другоплеменниците2, или по-скоро ­ светинята беше захвърлена на псетата1. Каквопо-достойно за страданието на светеца, като гледаше със собствени очи събитията, които и слухът не би могъл да понесе? Ако Давид ­ цар, а не свещеник, страдаше и казваше: "Ревността на Твоя дом ме яде и хулите на Твоите хулители паднаха върху мене"2, колко повече Божият архиерей, който гледаше да тъпчат неговите трудове и пот? Обаче изпадна ли в печал повече, отколкото му приличаше? Или стана малодушен от страх? Или забягна, като виждаше разграбвано своето стадо? Или изрече някоя дума недостойна за неговата философия? Съвсем не! А застана пред царя, успокои убийствената му стръв и превърна грозния му вид в благоволение, както някога Даниил лъвовете в ямата и светите трима момци ­ пламъка на пещта. Като го видя отдалеч да иде към него с обичайната си чинност и любомъдро настроение, царят веднага стана и му отдаде чест, удостои го да седне близко до него и изслуша молбата му за народа, макар и да не изпълни докрай обещаното. Изгонен от църквата, изпроси си друга, която беше посветена на светите първовърховни Апостоли, които като получи за съратници, отдаде се на още повече подвизи, като гледаше, как да запази народа си от варварското злочестие. Впрочем, вторите борби бяха по-тежки от първите, когато управляваше Църквата в тишина.

Но вдигна се и друга буря, по-голяма и по-жестока от първата, от преразказа на която човешкият език немее и косите ги обхваща трепет. Турския управител, когото турският цар назначи да управлява града, повика при себе си в църквата Божиите люде, които по име и добродетел превъзхождаха другите, уж за да се съветват за общополезни неща. И те отидоха в своето неведение като агнета на заколение подир палачите. Като ги видя събрани 110 благочестиви мъже, този кръвопиен звяр ги закла посред църквата, без да се засрами от белите коси и без да пощади младостта! Труповете им мъчителят остави за храна на небесните птици, обаче Господ причисли техните духове към надмирните ангели! О свето опълчение, одушевени жертви, словесни всесъжения, които заедно застанахте пред мъчителя за клане, а заедно застанахте и пред Христа за увенчание! След това войници грабнаха свети Евтимий и го представиха на мъчителя, нито уплашен в душата си, нито изменен от страх, а спокойствието на лицето издаваше живеещия в него Свети Дух. И говореше на нечестивия: "3ащо така неоснователно си унизил величието на моето достойнство, о неправеднико? Най-напред трябваше свещеникът да бъде пожертван, че тогава да последват жертвите! Пастирят трябваше да мине преди овцете и бащата преди чедата си! Трудещият се земеделец трябваше пръв да вкуси от този сладък плод!" Съблякоха му одеждата и го покачиха на градската стена, за да му отсекат главата. А той подканяше палача, прекланяше глава и усърдно притягаше шията си. Но Бог превърна убийствената десница в недвижима и недействена, както можем да си представим някой да има мъртви ръце, прилепени към жив и подвижен труп. Това хвърли в ужас гордия мъчител и цялото измаилско общество. Затова пак върнаха одеянията на блажения и му разрешиха свободно да ходи, където си ще. И понеже човек не може много пъти да умре, той с произволението си изпълни това: "И безаклан и се прослави като мъченик без кръв!" Толкова голяма беше победата, щото и враговете познаха Христовата сила. Защото видяха мъжеството му, презрението му към смъртта, вярата му в Бога, грижата му за духовните чеда, а после ­ преславното чудо с ръката на палача като доказателство за християнската истина. Нечестивите уплашени оставиха Евтимий и се разбягаха от онова място, да не би да пострадат от Божия гняв, задето измъчват праведника..

Подир това чудо варварският цар реши да пресели народа на изток, а Божият човек да изпрати на заточение в Македония. И той излизаше заедно с народа като втор Иеремия, при което и самите камъни на оня град плачеха със сълзи. Деца се разлъчваха от бащите си и сродници от своя род. Но пък и не всички отвеждаха на едно и също място, та поне като се виждат един друг да имат някаква утеха, ами едни се вземаха, които се отличаваха по произход, богатство и красота на лицето, а други оставаха. И ония дни бяха дни на плач! Каква по-голяма горчивина от преселението и разлъката от роднините, при което всеки спомен за родния край и за рода винаги пробожда сърцето като някакво жило? Прочее, един друг се прегръщаха, целуваха, прощаваха, огласяваха мястото със своите ридания, а посред тях великият Евтимий пешешестваше, подпирайки се с жезъла си, и се обливаше със сълзи,




Ключови думи:

 

Вашите коментари
0
добави коментар
Прякор:
Коментар:
 
Въведете кода от картинката:
 
Коментари
 


Акценти от Bourgas-news.com
 

Последните грозни снимки
Фургоните - Републиканска отново - така е вече няколко месеца.
Март.2009        публичен дом - слухове се нося, че в това изостанало метално нещо малолетни упражняват определени професии
Фото галерия



Архив по дати
От:
До:
 

Последните обяви
 


© 2009 WWW Development News Network. All Rights Reserved
namerih.com добави сайт | Уеб дизайн Бургас | Advertise with us | Terms of service | Контакти |